ЖИВОТА НА "ТИТАНИК"

На 15 април 1912 г. един параход записва с черни букви в световната история името си и датата на своята гибел. Никой друг съд оттук нататък нямаше да носи това име – символ на ужас, смърт и безхаберие. Пропита с толкова злощастие, случайности, низост и благородство историята на края му е достатъчно разтърсваща и без измислици и пикантерии. Вълшебната приказка за часове се превръща в адски кошмар, а името и на приказката и на кошмара е: Титаник.Като човек, който вече 22 г. се рови в историята на морските катастрофи и параходството и който е прочел една дузина книги за най-популярния сред лайнерите, още от периода когато такива в България почти нямаше, с нескрито учудване наблюдавам „самообразоването” на българския филмов зрител по темата. И ако самообразоването все пак се вмества в някакви граници, то неуката комерсиализация на Камерън направо отвръщава с глупостта си. Защото да гледаш един филм и да станеш за една нощ спец в материята е забавно, но аз вече над една петилетка се опитвам да обясня, че през 1912 г. няма давещи се с електронен часовник на ръката, както и че ако съд с 66 000 тона потъва под краката ти и ти си без спасителна жилетка, най-малкото което ще смогнеш да правиш след това е да обясняваш на Кейт Уинслет колко деца ще има след това.
И така, въпреки това, че на борда плебеите и милионерите не могат да се срещнат посмъртно, въпреки че в средата на океана „Титаник” плава сам (а не с друг слепен за него кораб, както личи от филма на Камерън), въпреки опитите трагедията да бъде подменена с лиготии от сорта „плаващ публичен дом за 5 дни”, истинската история, истинската трагедия и ужас винаги са над всичко и ще вълнуват повече от всичко.

RMS (Royal Mail Ship) Titanic се появява с много блясък и надежди за своите корабособственици и желаещите да пътуват от двата бряга на Атлантика. Собственик на лайнера е английската морска компания White Star Line, която е една от доайените в Северния Атлантик. Към 1912 г. господар на тези географски ширини е конкурентната “Кунард лайн”, която със своите два бързоходни парахода „Мавритания” и „Лузитания” печели доста пари, слава и присъжданата по онова време награда „Синята лента на Атлантика” за най-бърз кораб между САЩ и Европа. През 1910 г. „Мавритания” постига от фара „Сънди хук” (САЩ) до фара „Даунте рок” умопомрачителните за конкурентите 4 дни, 10 часа и 41 минути. За последен път през 1891 г. параход на компанията White Star Line („Тевтоник”) е носител на „Синята лента”. Оттогава компанията, намираща се в невъзможност да догони своите конкуренти, залага на по-бавни, но по-комфортни кораби, които обаче я държат далеч от славата и огромния пътникопоток. Ето защо през 1909 г. компанията с червеното знаме с бялата звезда решава да се завърне с гръм и трясък на върха в атлантическото надбягване. В корабостроителницата „Харланд енд Ууф” в Белфаст са поръчани 2 гигантски лайнера. Корабите-близнаци трябвало да са максимално бързи и да приежават невиждан дотогава разкош. Ето и параметрите им: водоизместване - 66 000 тона, пълна вместимост – 46 328 регистър тона, дължина – 269 метра (среща се и 260 м.), широчина 28,2 метра, газене – 10,54 метра, 11 палуби, максимална мощност на силоват уредба – 55 000 конски сили. Но за жалост на компанията собственик първият параход спуснат на вода – „Олимпик” се оказва бавен – едва развивал скорост от 23 възла, затова заложили на близнака му – „Титаник”. Спуснат на вода на 31. 5. 1911 г. той бил представян от собствениците си като „непотопим”. На „непотопимия” кораб се намирали и толкова лодки, колкото е присъщо да има на един „непотопим” кораб – общият им капацитет им не достигал и 1000 души. За „щастие” в първия и единствен рейс на лайнера се возели по-малко от максимално допустимия брой пътници, или казано с езика на цифрите: „едва” 2205 души пътници и екипаж. „Непотопимият” имал и още една особеност на своята конструкция, която била подминавана при оценките за него: корпусът му бил разделен на 16 водонепроницаеми отсека, разделени от 15 водонепроницаеми прегради. При наводняване в който и да е от отсеците с едно завъртване на специална ръчка преградите се затваряли и водата нямало как да навлезе в другите отсеци и да застраши кораба. В случая условното наклонение е необходимо, защото нито една от преградите не достигала горните палуби и по този начин още във вътрешността на парахода между отсеците се създавало състояние, подобно на скачените съдове, в които водата просто прелива от един отсек в друг без да срещне особена съпротива. В добавка към това несъвършенство всички прегради на средната палуба имали по себе си множество врати, а палубите нямали водонепроницаеми люкове или шахти. На собствениците и на конструктора Томас Ендрюс предстояло много скоро да се убедят в несъвършенствата на творението си.

Понякога хората оставят прах да покрие някои неща, а после вкупом се надпреварват да отричат своето късогледство. Този интересен факт, вероятно се обяснява и с липсата на въображение у голяма част от човечеството. Иначе няма как да си обясним факта, че ако стотици наистина загинат, това е ужас и трагедия, а ако някой опише всичко това в книга без да се е случило не предизвиква и грам интерес. Точно на този „феномен” се натъква и слабоизвестният английски журналист и фантаст Морган Робъртсън през 1898 г. След като никой не пожелал да публикува романите му, изпълнени с космически гущери и динозаври той решил да смени мястото на действието си в новото си произведение наречено Futility (в българската литература го превеждат като „Напразно”, „Безсмислено” или „Безсилие”, а дори и като „Гибелта на Титан”), като за сцена избрал Северния Атлантик. Главният герой на романа – суперголемият и суперлуксозен лайнер „Титан” тръгнал на първото си плаване от Англия за САЩ с милионерите на стария и новия свят. По време на плаването си в една студена априлска нощ „Титан с пълна скорост се врязъл в айсберг и потънал. На борда нямало достатъчно спасителни лодки и по-голямата част от около 2000-те му пътници загинала. Излишно е да споменавам, че фабулата никак не разчувствала британските души и 14 години романът трупал пласт след пласт прах върху кориците си. Да, но след 14 г. донесъл на своя автор място в първата колона на авторитетния „Таймс”. Англичаните не могли да повярват – съвпаденията им дошли в повече. А и само един бърз поглед ще покаже каквъв зъл гений се оказал Робъртсън: потъналият в романа кораб се казвал „Титан”, реалният – „Титаник”. И двата кораба имат по 4 комина и по 3 винта. „Титан” е дълъг 260 метра, а „Титаник” – 269 метра. Измисленият имал водоизместване 70 000 тона, а истинският 66 000 тона, Робъртсъновият имал мощност 50 000 конски сили, срещу 55 000 конски сили на този на „Уайт стар лайн”. Скоростите на двата парахода съвпадали – 25 възла. Да не говорим, че и двата лайнера пътували през април, в студено време, с пълна скорост, блъснали се в айсберг и потънали. На борда им се возели доста хора от висшето общество и лодките така и не достигнали за над 2000-те им пътника...
След катастрофата естествено се появяват голям брой „предвидили катастрофата”, „усетили я в съня си”, „отказали билети поради лошо предчувствие”, но Робъртсън ги отвял всички с „уменията си”. До злополучния зъл гений завалели стотици гневни и отчаяни писма на близки и роднини на загиналите, а романът му станал проклет, макар че той го преиздал. Злият гений починал не много след това – на 24. 3. 1915 г. е намерен мъртъв в хотела си в Атлантик сити.

В първия си и единствен рейс реалният „Титаник” имал на борда си следните ключови герои, които с присъствие или действия оказват влияние върху историята на рейса и оставят следа в литературата, написана за лайнера.

Хенри Т. Уайлд – старши помощник-капитан, заемал съшия пост на кораба-близнак „Олимпик”, извикан от капитан Смит само за първото плаване плаване, което води и до важно разместване в постовете на екипажа.
Уилиам М. Мърдок – първи помощник-капитан. Преди идването на Уайлд заема поста старши помощник-капитан.
Чарлз Х. Лайтолър – втори помощник-капитан. Преди идването на Уайлд заема поста първи помощник-капитан.

Дейвид Блеър – Преди идването на Уайлд заема поста втори помощник-капитан, но после е изваден от състава на екипажа.
Питман - трети помощник-капитан.
Боксхол - четвърти помощник-капитан.
Лоу - пети помощник-капитан.
Муди - шести помощник-капитан.
Дж. Брус Исмей – ръководител на „Уайт стар лайн” тръгнал с „Титаник” на първото му плаване.
Томас Ендрюс – главен конструктор на кораба, също тръгнал с него на първото му плаване.
Бенджамин Гъгенхайм – финансов магнат, натрупал милиони от експлоатация на мини.
фамилия Строс – собственици на вертига универсални магазини в САЩ.
Моли Браун – съпруга на собственик на златни мини.
Джон Тайлър и Чарлз Хейс – президенти на железници.
майор Арчибалд Бът – военен ъветник на президентът на САЩ.
Джордж Уайдънър – син на трамвайния магнат на Филаделфия.
Артър Райърсън – магнат от стоманодобивната промишленост.
Фредерик Флийт – наблюдател.
Джон Филипс и Харолд Брайд – радисти.
Уолъс Хартли – ръководител на бенда на „Титаник”
Хенрих Наес, Рострън и Лорд – капитани на „Самсон”, „Карпатия” и „Калифорниан”
В ролята на айсберга – самият айсберг.
Леонардо ди Каприо - не участва в този филм.

Спускането на вода на кораба става на 31. 5. 1911 г., а след успешното приключване на изпитанията на 3. 4. 1912 г. (макар и попретупани) „Титаник” вече е готов за своя първи рейс до Америка. Съществуват определени противоречия относно неговите резултати: в едни книги четем, че корабособственикът Исмей настоявал да се пътува с максимална скорост с цел сдобиване със „Синята лента” още в първия рейс. По-логично с оглед обстоятелствата и милите, които са изминати през всеки от дните е, да се разработи добре корабът и да се демонстрира готовност за атака, може би още при обратния рейс, защото при най-добри изчисления „Титаник” би пристигнал в Ню Йорк във вторник (16. 4. 1912 г.) надвечер, а това надхвърля рекордните 4 дена и близо 11 часа на „Мавритания”.

В полунощ на 3. 4. 1912 г. „Титаник” влиза в Океанския док на Саутхямптън. Тук му предстоят две много важни процедури: проверката за безопастност на Британската търговска дирекция и вземане на провизиите за изпът. В някои книги основателно се посочват множеството условности, при сбъдването или несбъдването на които трагедията нямаше да е факт. Впрочем те съпътстват кораба от неговия стапел (мястото, където се строи самият кораб преди спускането му на вода – б. м.), а именно: недобре проектираните му водонепроницаеми прегради и малкия проектен брой лодки. Но от пристигането на парахода в Саутхямптън „ако”-тата започват да се случват или неслучват лавинообразно. Така скоро след идването му на борда се качва най-педантичния от всички педантични служители на Британската търговска дирекция – капитан Морис Кларк, който инспектира безопасността. Въпреки особено щателните проверки, в които Кларк дава всичко от себе си, не може да се отрече, че математиката определено не му е силна наука, тъй като с просто око се вижда, че колкото и чудесни да са лодките и колкото и лесно да се спускат, те няма как да поберат всички пътници при бедствие. Естествено, че тук вина носи и самата Британската търговска дирекция, чиито изисквания за сигурност са доста занижени и с които Кларк се съобразява. Но фактът, че дори и след проверката на борда на лайнера не се намират станалите после прословути червени сигнални ракети говори нещичко и за самия инспектор. Но и това „ако” не препъва кораба по пътя към гибелта му. Следващото „ако” е наглед маловажно, но то ще се окаже от огромно значение за рейса и самата катастрофа: разместванията сред капитанския състав, породени от идването на капитан Уайлд и изваждането на Дейвид Блеър. По принцип втория пом.-капитан отговаря за биноклите на наблюдателите, но след внезапното напускане на Блеър заелият този пост Лайтолър така и не може да ги намери, а те се оказват заключени в досегашната кабина на Блеър. Другата последица от това „ако” е, че то променя вахтените смени на капитаните, а както всички знаем всеки в труден момент реагира по различен начин и от това произлизат различни последици. За разлика от първия, който не носи особена радост за Лайтолър, този аспект му донася малко „облекчение”.
Следващото „ако”, което Саутхямптън поставя пред кораба е параходът „Ню Йорк”. Сякаш за да отдалечи още повече „Титаник” от града, на който е кръстен, малкият „Ню Йорк” се оказва всмукан от минаващия наблизо огромен лайнер, къса стоманените си въжета и с кърма (задната си част – б. м.) се устремява към „Титаник”. В последния момент сблъсъкът, който щеше да донесе повреди на „Титаник” и да го лиши от възможност да отплава, по чудо е избягнат. Денят е 10. 4. 1912 г., а някои членове от екипажа на лайнера приемат това като недобър знак. След като на 10 и 11. 4. 1912 г. спира последователно в Шербур и в Куинстаун (Ейре, днешен Корк – б. м.) за пътници и поща, на 11. 4. в 14 часа „Титаник” се отправя към следващата си, но никога непостигната цел – Ню Йорк.

Дните от 11. 4. (четвъртък) до 14. 4. 1912 г. (неделя) преминават еднообразно за екипажа и доста различно за пътниците, в зависимост от принадлежността им към определена класа, в която се и возят на лайнера. Богатите пътници от Първа класа, общо 322 души деца, жени и мъже сред които лъвовете Астор, Гъгенхайм и Строс, се радват на охолните си суперлуксозни каюти, парижкото кафене, басейн, турски бани, салони, ресторанти и дори стълбища. Убиват и малкото обзела ги скука с разходки по въздългата палуба или тренират във фитнеса, радват се на изключителното внимание на всички от екипажа – от последния стюард до самия капитан Смит или по-добре казано до самия Дж. Брус Исмей. Рядко и днес се намират кораби, които могат да се мерят с „Титаник” по лукс, така че можем да си представим какво им е било на разглезените богаташи. Някои от тях водят със себе си тези, които ще им помогнат да се чувстват по като у дома си – гувернантки, прислужници, бавачки, та дори и кучета. Но какво да се чудим при положение, че в Ню Йорк г-жа Астор ще я чакат 2 коли, двама лекари, една медсестра и една секретарка, а г-жите Уайдънър и Хейс ще ги чака специално композиран влак със спален вагон и вагон-ресторант.
Втора класа (277 души) също има своите салони и не се смесва с първа. Каютите са по-обикновени и помещенията им не се радват на тежкия разкош на супербогатите, но не са никак лоши.
В трета класа (709 души) се возят онези, които са тръгнали да търсят късмета си в Новия свят. Те спят по повече души в каюта, обядват и вечерят в места без много лукс и често нямат нищо друго освен малкото си вещи, които носят със себе си. Те нямат никаква възможност да се разхождат из палубите или в салоните на богатите, та дори и на втора класа, за което зорко бди целия екипаж на кораба – факт, който доста умело убягва на дуета Камерън – ди Каприо. Така и ще си остане ситуацията и до самия край на кораба, а и след това: богатите ще са си богати, а бедните няма да се радват на никава почит и привилегии.
По-интересна и важна за развръзката е дейността на членовете на екипажа, общо 897 души. Капитан Смит и неговите седем помощника умело направляват кораба. Нещо повече, корабът забързва своя ход като са запалени допълнителни котли. Вахтите се редуват и на практика всичко е под контрол. Но както се казва: не съвсем, не съвсем… Невралгичните пунктове се оказват 3 – машинното отделение, радиорубката и, разбира се, двете места, свързани с управлението – мостикът и наблюдателният пункт. Източници говорят за пожар в машинното, който така и не спира. Кога точно е избухнал не е много ясно, но е факт, че на 11. 4. 1912 г. в Куинстаун от кораба дезертира огнярът Джон Кофи (а според някои източници и няколко щатни пожарникари). За да се стигне до напускане на огняр, чиято работа е къртовска за мизерната му заплата, значи условията са станали доста тежки, а ако това за пожарникарите също е вярно, значи вече имаме индиции за сериозен проблем с противопожарната безопасност. И по-специално страх от взрив, в следствие на пожар от самозаплалили се въглища. А може би причината да се засили скоростта и да се запалят допълнителни котли в хода на пътуването е фактът, че пожарът все пак бил загасен около сутринта на 14. 4.? Каквато и да е истината Джон Кофи отървава кожата, а около кораба продължава да витае поредното “ако”.
В радиорубката двамата радисти Джон Филипс и неговият помощник Харолд Брайд работят къртовски. Но над какво? Рубката им е буквално зарита от частни радиограми от богатите и разглезени пътници на “Титаник”, които държат непременно да известят близките си по двата бряга на океана как са, как се глезят на борда и кога ще пристигнат в Ню Йорк. Забавянето на тези частни кореспонденции би накърнило авторитета на “Уайт стар лайн”, а и за всяка изпратена срочно радиограма отрудените радисти получават бакшиш. Проблемът идва когато от време на време наред с летящите към бреговете радиограми от кораба етерът се заема и от летящите към кораба предупреждения за лед по пътя. Една такава идва от парахода “Карония”, друга от “Балтик”, а трета в 19,30 ч. на 14. 4. от “Калифорниън”. Два часа по-късно пристига и предупреждение от парахода “Месаба”, в която се казва: “За “Титаник” и всички плаващи на запад кораби. Съобщавам за плаващ лед от 42 до 41 градуса и 25 минути северна ширина и от 49 до 50 градуса и 30 минути западна дължина. Видях маса тежък пресован лед и голямо количество плаващи ледени планини и ледено поле. Времето хубаво, ясно.” Тази радиограма въобще не стига до мостика, защото никой от отрупаните с работа радисти не си прави и труда за да я занесе. Нещо повече, когато малко след 21,30 ч. връзката с радиопредавателя на нос Рас се заглушава от съобщението на радиста на “Калифорниън” Евънс “Ние спряхме, обкръжени сме от лед…” Филипс го наругава с думите: “Млъкнете! Освободете вълната, зает съм. Работя с нос Рас…” Никакъв напън за изслушване на радиста на другия кораб или желание да бъдат записани координатите му. Така Евънс замълчава, а в полунощ завършва с работното си време, сваля наушниците и отива да спи, Филипс и Брайд отново подемат частните радиограми, а “Титаник“ продължава да се носи с внушителната скорост около 23 възла в района на леденото поле.
Мостикът и марсът са другите два невралгични пункта, които са винаги в тясна връзка. И докато на мостика до нощта на 14. 4. е спокойно, а най-важното тепърва предстои на марса (наблюдателното гнездо на предната мачта на кораба – б. м.) отдавна се е спотаило напрежението. Оказва се, че така нужните бинокли не се намират и особено нощните вахти на наблюдателите са изпитание за доброто им зрение. А какво ли би станало ако имаше бинокли?... Отново едно “ако”…
Колоритната тълпа на кораба има и още няколко свои важни представители. Сред тях е главният конструктор Томас Ендрюс, който зорко следи за всичко, което става на рожбата му и работи до късно през нощите, зарит в листа и чертежи и все изчислявайки нещо. За настроението на борда пък се грижи и 6-членният корабен бенд, начело с Уолъс Хартли, който свири чудесно не само модерния по онова време регтайм.

Настъпва нощта на 14. 4. 1912 г., неделя. Часът вече е 22 и е време за регулярната смяна на наблюдателите на марса и капитана на мостика. “Честта” да бъдат преки и почти единствени свидетели на драмата на сблъскването се “паднала” на първия помощник-капитан Уилиам Мърдок и на наблюдателите Фредерик Флийт и Реджиналд Лий. В 22 ч. завършва вахтата на втория помощник-капитан Чарлз Лайтолър и той отстъпва на Мърдок. Процедурата по приключване на вахтата не е никак кратка: първоначално отстъпващият трябва да уведоми застъпващия за самото плаване, атмосферните условията, предупрежденията от други параходи и за евентуалните произшествия по време на приключващата вахта. След това да изчака на мостика, около 20-тина минути докато очите на новодошлия свикнат с тъмнината – време, което обикновено минава в разговор. После Лайтолър трябва да напусне мостика и да направи обход на кораба и чак след това е свободен да отиде да поспи в каютата си. По същото време застъпват и Флийт и Лий. Те разменят няколко думи и започват трескаво да се взират в нощта.

Kоя е темата на тези разговори в 22 ч. тази нощ? На мостика си говорят за превъзходните мореходни качества на парахода, но безспорно, онова, за което си говорят и на мостика и на марса са атмосферните условия. А те наистина са доста необичайни: обичайните за сезона студено време, температура на въздуха – под нулата, а тази на океанската вода – 3 градуса по Целзий, но никакво вълнение. Океанската повърхност стои гладка като огледало и само корабът я разлюлява с носа си. Огледално гладката водна повърхност е абсолютно черна на цвят, тъй като тази нощ се оказва звездна, но безлунна. Така видимостта не е никак голяма, защото няма луна, която да освети евентуално препятствие по пътя на лайнера, а и едно от най-важните и познати средства за разпознаване на препятствие не може да се използва. Става дума за вълните, които при вълнение се разбиват в основата на препятствието и по бялата им пяна проличава, че отпред има някакъв предмет. Но, както по-късно ще споделят оцелелите свидетели, през тази нощ са били налице възможно най-редките и лоши условия за пътуване в Атлантика. Това си говорят и капитаните и наблюдателите. Вече на никой не му прави впечатление липсата на бинокли и затова тази тема не е дори част от разговорите. Друга тема, която не се обсъжда е тази, че в тези необичайни условия, във време в което айсбергите в района не са рядкост, “Титаник” пори Атлантика със скорост от 22,5 възла – просто такава е практиката в онова време на надпревара – важна е скоростта и никакво препятствие не бива да води до намаляването й. Гонят се време и престиж, а те двете в съвкупност дават пари, много пари.

И така Лайтолър отстъпва, завърта своята обиколка из лайнера и с радост отива да си легне. Съдбата в тази нощ е определила не той да бъде един от главните участници в сблъсъка, защото с изгонването на Дейвид Блеър Лайтолър заема неговия пост, а Мърдок (на снимката) – Лайтолъровия. Ако такава смяна не беше станала, в 22 ч. щеше да застъпи Лайтолър и тогава събитията са могли да се развият и другояче. Но кой знае… Лайтолър вече спи, Мърдок направлява парахода, движещ се в мрак и безветрие с голяма скорост, а Флийт и Лий си напрягат зрението до краен предел за да видят нещо в мрака. “Ако”-тата около “Титаник” са стигнали своята критична точка, от която почти няма връщане…

Часът е 23,40 – има още 20 минути до времето, в което Флийт (на снимката) и Лий ще отстъпят. Доста от пътниците спят, в салона на първа класа има немного пътници. Играят се карти и свири оркестърът на Хартли. Внезапно точно пред носа на парахода Флийт вижда нещо по-тъмно от мрака, отначало малко, после бързо увеличаващо се. Светкавично наблюдателят удря три пъти камбаната на марса – сигнал за опасност отпред и позвънява по телефона на мостика.

- Какво видяхте? – запитват спокойно оттам.

- Айсберг по носа.

- Благодаря – казва гласът от мостика.

- Ляво на борд! Стоп машина! Пълен назад! – изкомандва Мърдок.

Рулевият започва трескаво да върти щурвала наляво. Айсбергът става вече ясно видим и се уголемява с всяка изминала минута. До него в този миг остават не повече от 750 метра. Въпреки превъзходните си качества при тази голяма скорост “Титаник” няма как да отреагира на командите от мостика толкова бързо. Вече дълго години се спори около командите на Мърдок. Смята се, че командата “Стоп машина!” предадена в машинното е погрешна, защото при по-голяма скорост корабът по-добре се подчинява на руля. Лично мое, скромно мнение е, че и командата “Ляво на борд!” е дискусионна, защото движението на айсбергите в тази част на Атлантика е от север на юг и при заобикалянето на айсберга от север, т.е. при “Дясно на борд!” има малко по-голяма вероятност маневрата да успее, поради това, че айсбергът колкото и бавно да се движи на юг все пак се движи. Но така е преценил в онези драматични секунди Мърдок, така е изкомандвал. Командата му обаче крие в себе си още едно неизвестно, което се оказва и решаващото “ако”, ключово за развръзката и съдбата на кораба. При отдалеченост от айсберга около 750 метра и скорост 22,5 възла факторът време започва да играе решаващо значение. Имам предвид времето, което е нужно на лайнера за да се подчини на подадените му команди. Какво показват изчисленията: че съдбата на “Титаник” е решена от 15 секунди. Ако Фредерик Флийт е видял айсберга 15 сек. по-рано, лайнерът е щял да се подчини на командите и да се размине всякакъв контакт с ледената планина. Ако айсбергът е бил забелязан 15 сек. по-късно “Титаник” не би могъл да се подчини на командите и ударът е щал да бъде неизбежен. Въпреки голямата скорост, както показват случаите с други параходи и значителните повреди, които ще последват от удара (вероятно значително сплескване на носа и пробойни, които биха наводнили носовите отсеци) минимален е шансът корабът да потъне, а дори и това в крайна сметка да се случи, ще има достатъчно време за спасяването на всички пътници.

Какво обаче се случва? В промеждутъка от тези желани 30 сек. “Титаник” отначало лети към айсберга. Ударът изглежда неизбежен и двамата наблюдатели на марса инстинктивно се прегръщат, очаквайки най-лошото. В последните стотина метра лайнерът се подчинява на кормилото и носът му започва бавно да завива вляво. За определени мигове изглежда сякаш ударът ще бъде избегнат. А после се разнася стържещ звук откъм десния борд на парахода. Параходът започва да вибрира леко, остъргал борд в ръба на айсберга. Мнозина усещат този стържещ звук в съня си, някои прибори и вещи падат на земята. Има и такива, които не го усещат и продължават да спят. Някои пътници и всички, които имат опит от плаванията по море тръгват да търсят причината за вибрацията. На малцина това се удава: много малко след сблъсъка айсбергът, висок около 100 фута изчезва като фантом в мрака така както се е появил – ненадейно. За това му помага и “Титаник”, който се движи още малко по инерция на запад и спира насред океана.

Изминава само една единствена минута от момента, в който Флийт е видял айсберга. Сблъсъкът вече се е състоял, стърженето току що е секнало, водонепроницаемите прегради са затворени, а ръчката на машинния телеграф се намира в положение “стоп”, когато на мостика от съседната капитанска кабина влетява капитан Смит с въпроса:

- Какво стана, г-н Мърдок?

- Айсберг, сър. Дадох “ляво на борд” и “пълен назад”, след което щях да развъртя кърмата с “дясно на борд”, но бяхме вече много близо. Не можех да направя нищо друго.

- Затворете аварийните врати!

- Вече са затворени.

Дотичват и други капитани. Никой все още не е наясно със сериозността на положението. Корабът застива неподвижно, не се чува машината му и само свистенето на пара разсича въздуха. И все пак има хора, които вече знаят нещичко за състоянието на парахода: огнярите от котелни отделения № 5 и № 6 вече бягат от нахлулата в кораба ледена вода. И до днес се спори колко голяма е била пробойната или разрезът на борда на “Титаник”. До откриването и изследването на останките на лайнера през 1985 г. в литературата надделяваше виждането, че айсбергът е раздрал като отварачка за консерви предната част на десния борд на парахода по протежение на 100 метра, факт, който би могъл да обясни бързото наводняване на толкова много отсеци. След направените изследвания на останките се оказва, че такъв разрез по борда няма. Направените изследвания показват, че стоманата, от която е бил направен “Титаник” е била не особено качествена и в ледена вода губи част от своята устойчивост. Предполага се, че ударът в айсберга е повлиял фатално на намалената й устойчивост. И докато все пак стоманата до този момент издържа на напрежението и би гарантирала успешен край на рейса не може да се каже същото за нитовете. Изследванията на нитовете показват, че те също не са особено качествени и в тях има голямо количество шлака (9,3 на сто), което ги прави чупливи в студени води. Вероятно под натиска на ръба на айсберга е започнало поддаването на нитовете и тяхното счупване, а оттам се отварят и фуги между стоманените листове по протежение на десетки метри на десния борд. Предполагам, че за това и при огледа някои казват, че на места водата прониква на тънка струйка като от маркуч. Има и становища, че причина за потъването на кораба е главно откритата дупка на десния борд на “Титаник” (Стивън Спинези, „100-те най-големи бедствия на всички времена”), но тя е само 3-4 кв. м. и единствено тя няма как да доведе до бързото напълване на толкова много отсеци.

Но нека отново се върнем на борда на все още стоящия на вода кораб. Любопитни пътници се събират на палубата и търсят някакви улики за беда. Освен малки блокове лед по палубата няма наистина нищо подозрително. Флийт завършва смяната си, а някои пътници отново заспиват. Тук-там се подхвърля думата “айсберг”, но следа от него и от негови поражения не се забелязва. Не така стоят нещата в утробата на лайнера. В товарен люк № 1 вече се плиска вода, някои от пътниците в трета класа вече усещат вода под краката си, помещението на пощенската служба на парахода в четвърти отсек на палуба G е залято. Пощальоните го напускат и се шегуват какво ли може да е съдържанието на намокрените писма. В котелните отделения започва угасяването на пещи, за да не ги залее ледената морска вода, пускат се помпите и порядъкът донякъде се възстановява.

На мостика капитан Смит се опитва да си състави картина на случилото се. Той изпраща капитан Боксхол за оглед на кораба. Боксхол 2 пъти слиза в утробата на кораба, като вторият път се натъква на корабният дърводелец, който му казва:

- Корабът бързо се пълни с вода!

На мостика идва и корабособственикът Дж. Брус Исмей, за да разбере какво става. Капитан Смит му казва за айсберга, а на въпроса дали “Титаник” сериозно е повреден след малка пауза Исмей получава отговор:

- Страхувам се, че да!

За изясняване на положението е повикан главният конструктор Томас Ендрюс, който погълнат от работа не е усетил удара. Ендрюс и Смит тръгват на обиколка. След направеният оглед резултатите не са окуражаващи: вода във форпика, трюм № 1 и № 2, пощенското отделение, котелно отделение № 5 и № 6. В някои отсеци нивото на водата е надминало 4 м., а пет от отсеците са наводнени. Ендрюс пръв трябва да изрече наглас жестоката присъда: корабът може да плава при наводняване на които и да са два отсека, може да остане на вода при запълване на 3 или дори 4 от петте първи отсека, но не може да остане на вода ако са наводнени пет носови отсека. Водата просто преминава през късите водонепроницаеми прегради и залива отсек след отсек. Думите на Ендрюс предизвикват шок, защото немислимото става мислимо. И от тази секунда “Титаник” престава да бъде непотопим. Шокът е дори и за самият капитан Смит, казал преди няколко години следните думи: “Не мога да си представя причина, която да доведе до потъването на един кораб… Модерното корабостроене е надживяло тези неща.” Но в полунощ на 14-ти срещу 15. 4.1912 г. неговият суперлуксозен и непотопим “Титаник” потъва.

В 0,15 ч. (само 25 мин. след сблъсъка!) Смит нарежда да се махнат калъфите на спасителните лодки, а капитаните са разпратени да организират спасяването на хората. Главата на кораба отива в радиорубката, където Филипс и Брайд продължават трескавата си работпа по частните радиограми. Капитанът ги предупреждава за възможността скоро да подадат сигнал за помощ. Излиза, но след няколко минути се връща с думите:

- Предайте сигнал за помощ! – връчвайки на Филипс лист с координатите на “Титаник” – 41’46’’ северна ширина и 50’14’’ западна дължина.

В същата минута в етера отеква тогавашния код за сигурност CQD и кода на “Титаник” MGY.

Горе-долу по това време някои от пътниците вече усещат диферент (наклон към носа или кърмата – б. м.) към носа на кораба и споменават, че според тях трудно се слиза по стълбите. Някои от пътниците главно от трета класа и екипажа вече трескаво бягат от прииждащата вода, а за една голяма част все още не е ясно какво точно става на кораба. На двата борда вече има готовност за спускане на 16-те дървени спасителни лодки, но заедно с още 4 брезентови сгъваеми лодки с буквите A, B, C и D те могат да поемат максимум 1178човека от всички 2205 на парахода. След известна суетня започва качването на първите жени и деца в лодките. Тъй като целта е да бъде избягвана всякаква паника на пътниците не е обяснено, че корабът ще потъне, а само че следва да си облекат спасителните жилетки у мнозина от тях се появява нежелание да се качат в лодките по неясни причини. Някои вземат труда на екипажа на подбив – “Титаник” е непотопим и качването в лодките е само излишно простудяване. В този миг думите им сякаш се потвърждават и от още едно събитие: корабният оркестър на Уолъс Хартли засвирва регтайм. Отначало във фоайето на първа класа, а след това по-близо до лодъчната палуба. Иронията в случая е, че за да се сдобие с най-добрия оркестър в Атлантика „Уайт стар лайн” успява да примами Хартли от конкурента „Мавритания”, а пианистаът и челистът идват от „Карпатия” – кораб, който ще има важно значение, но на който те няма да се качат отново.

Товаренето на хората в лодките продължава, но желаещи жени и деца все още трудно се намират. Първата лодка (номер 7), която товарещият на десният борд Мърдок спуска в морето в 0,45 ч. има на борда си само 19-20 души, между които и мъже, а нейният капацитет е 3 пъти по-голям. Суматохата по-товаренето става още по-голяма когато между екипажа започва да се щура и Исмей, който подвиква насам-натам и издава нареждания дори на капитаните. Това довежда до скандал с петия помощник-капитан Лоу, който се изрепчва на непознатия за него човек. Исмей се отстранява и притихва. На кърмата старши рулевият Джордж Роу продължава своята вахта, докато не вижда с учудване спасителна лодка в океана. Веднага телефонира на мостика с питане дали знаят, че във водата има лодка. Силно изненадани на мостика откриват, че са го забравили и го викат веднага да дойде, носейки със себе си и сигнални ракети. Из долните палуби положението вече е неудържимо: откъртват се прегради и водата на места се лее като река. Над живота на останалите долу огняри надвисва смъртна заплаха.

В радиорубката работата става още по-трескава от преди: Филипс предава и получава съобщенията, а Брайд често тича до мостика и се връща. Дяла дузина кораби откликват на сигнала за бедствие: отначало „Франкфурт”, после „М. Темпъл”, „Алън”, „Вирджиниън”, „Бурил” и др., но всички те доста далеч от мястото на трагедията. И тук е и времето за разглеждане на един друг доста важен и доста дискусионен въпрос: Кои са корабите близо до „Титаник” в тази нощ? В литературата по въпроса се спори и до днес за мястото и ролята на парахода „Калифорниън”. Както вече разказах, предупрежденията на радиста Евънс за лед, който принуждава кораба му да спре са грубо прекъснати от Филипс. В полунощ смъртно уморен радистът на „Калифорниън” изключва апарата и заспива. След него в рубката на кораба влиза третият помощник Грувз, който има интерес към работата на радиото. Той си игре известно време с наушниците, но понеже приемникът бил изключен не чува нищо и след няколко минути отива да спи. Би било забавно ако не е толкова нелепо: „Титаник” потъва, изпраща сигнали за бедствие, а на един от най-близките кораби някакъв тип си играе с наушниците на предавателя без да чуе нищо от това... Въпреки това съдбата стоварва своя юмрук върху екипажа на „Калифорниън” и най-вече върху капитана му Стенли Лорд. През тази нощ капитанът заповядал да дрейфуват (да спрат машините и да се носят от теченията – б. м.) в района поради многото ледове и ленал да спи. Но след пристигането на кораба в Америка моряк от машинното отделение продава на един вестник за 500 долара „информация”, че на 14. 4. 1912 г. екипажът на парахода му видял около полунощ светлините на огромен парахпд, който рязко завива на юг (разбирай заобикаля айсберг). В Америка и Англия това било прието за чиста монета и капитан Лорд бил признат за виновен, уволнен и 50 г. живял, презиран от всички почти без средства за препитание. Никой не повярвал на думите му, че през онази нощ „Калифорниън” се намирал на 30 мили от мястото на „Титаник” и не е имало начин да го съзре. И до днес продължават споровете дали от кораба на Лорд са видели „Титаник”, но лично моето мнение е, че това не е така. Не са видели нито гибелта му, нито сигналните му ракети, иначе биха реагирали. Има и доказателства за такава теза, най-сериозното от които е, че от „Титаник” има свидетели, които са видяли тайнствен кораб наблизо, но той не е дрейфувал, а се е движел. Според някои автори (Филип Масон „Титаник”) повече хора от „Калифорниън” били видяли „Титаник”, но без индикации, че нещо се случва с огромния лайнер, защото според бордовия дневник са се намирали на 19,5 мили от него и не виждали добре всичко случващо се там. С оглед и други фактологични грешки не подкрепям написаното от Масон.

Но все пак нещо са видяли от „Титаник” и то не на 20-30 и дори не на 6-8 мили, където според „авторитети” от двата бряга на Атлантика трябва да е бил „Калифорниън”, а само на 3-4 мили и дори лодки са гребали към него. Въпросният съд се е движел, но така и не се намират индикации кой е и какъв е. Историята, решила да съсипе докрай капитан Лорд не пожелава да даде отговора преди смъртта му. Няколко месеца след нея, през 1963 г. случайно се откриват вахтеният и работният дневници на Хенрих Наес – старши помощник-капитан на норвежкия параход „Самсон”. Притиснат Наес признава, че в онази нощ „Самсон” се прибира от бракониерски лов на тюлени. През нощта от малкия параход виждат бели сигнални ракети и помислили, че ги гони американски патрулен кораб за да ги спре. Наес заповядва да се изгасят светлините и тръгва на север към Исландия. Едва от вестниците Наес с ужас разбира за станалото и за ролята на своя кораб в него, но не разкрива тайната. В думите си от 1963 г. Наес се разкайва, но и напомня, че „Самсон” не е имал на борда си радиоприемник. Така с изчезването от хоризонта на „Самсон” изчезва и последната искрица надежда за спасяване на повече хора от „Титаник”. Или не съвсем...

Около 0,25 ч. радистът на плаващият по на юг лайнер „Карпатия” Томас Котъм се свързва с „Титаник” за да попита дали там знаят за няколко частни радиограми за тях. Отговорът на Филипс стресира Котъм:

- Елате веднага. Блъснахме се в айсберг. Това е сигнал за помощ. CQD. Координат 41’46’’ с. ш. и 50’14’’ з. д.

Клетият Котъм се обърква и пита дали да уведоми капитана си, а Филипс му отговаря:

- Да, незабавно!

В някои четива се сочи една любопитна подробност: Котъм определено не бил долюбван от своя шеф – капитанът на „Карпатия” Рострън. Във фаталната нощ капитанът си ляга намусен и натъртва да не го будят освен за нещо свръхспешно. Невероятна дързост трябвало да покаже Котъм, който трябвало не само да събуди шефа си, да му се покаже пред погледа, но и да го шокира с „идиотската” новина, че „непотопимият” „Титаник” потъва. Гневен на подобна глупост Рострън все пак решил да провери сам, като вече си мислел какво ще му се случи на бедния радист за подобно недоразумение. А дали е така, кой ще ни каже?... След като се уверява, че невъзможното е възможно Рострън започва да прави чудеса от храброст: заповядва да вдигнат по тревога всички огняри и да дадат всичко от себе си за да преодолеят тези 58 мили (около 107 км.). Обикновено скоростта на „Карпатия” не надвишавала 14 възла (1 възел = 1,852 км/ч.). Тази нощ обаче „Карпатия” надминала себе си и полетяла със 17 възла...

Докато излъчват сигнал за бедствие на Брайд му хрумва чудесна идея, която споделя с Филипс:

- Излъчи SOS. Това е новият сигнал и сега вероятно е единственият ти шанс да го излъчиш.

Филипс се засмива и започва да излъчва SOS. По този начин „Титаник” става първият или вторият (все още е спорно) параход излъчил този сигнал в етера. Часовникът показва 0,45 ч.
Надеждите на „Титаник” съвсем ясно се свързват с неизвестният намиращ се наблизо параход, който обаче не отговаря на сигналите за бедствие по морз и с прожектор. Капитан Боксхол решава да опита с ракети. Но донесените му ракети се оказват... бели, а белите ракети на морски език означават всичко друго само не и опасност. За учудване на всички желаните червени ракети така и не се намерили на борда, а най-вероятно не са били и натоварени такива. Така с белите си ракети лайнерът се опитва да привлече вниманието на неизвестният съд, но напразно. Ако на борда все още у някого е останало съмнение каква ще е съдбата на лайнера въпреки диферента, водата и суматохата, то ракетите трябва вече окончателно да са го отрезвили. Пътниците на лодъчната палуба стават все по-нервни и се тълпят около лодките. В по-долните палуби главно сред пътниците от трета класа продължава бясното тичане и търсене на спасителните пътища към лодките. Често тези пътища се оказват заключени.

За отбелязване са две неща през онази нощ: относително добрата работа на екипажа и изключително доблестното държане на мъжете на борда. Екипажът не прави и най-малки опити да се спаси за сметка на пътниците и всички трескаво работят до последно. Затова не е и чудно, че бройката загинали от екипажа е най-голяма: 685 мъже и само 2 жени. Спускащите лодките спазват почти стриктно правилото да пускат първо жените и децата, като доста често се налага същите да бъдат изтръгвани дори със сила от съпрузите си и качвани в лодките. Като основна слабост на спускащите екипи може да се посочи недостатъчната подготовка относно капацитета на лодките. Така някои от лодките са спуснати само с 20-тина души, което е трикратно под капацитета им. Причините за това са основно две: неяснотата, че дори ако лодката е пълна няма да се претовари и преобърне, както е било на другите досегашни параходи и идеята, че дори да има празни места, те ще се запълнят от по-долните палуби, където през вратите в корпуса хората ще могат да скачат в лодките. Тези врати обаче се оказват заключени... Изключително храбро и доблестно се държат кавалерите на борда. За отбелязване е, че дори когато гибелта става ясно видима няма ексцеси и насилия. Няма значение дали мъжът е мултимилионер от първа класа (както Астор и Гъгенхайм), или учител от втора, или бедняк от трета класа. Те всички до един с малки изключения запазват присъствие на духа и дори хладнокръвно съветват съпругите си непременно да се качат в лодките с обещание и те да ги последват в други лодки по-късно. Интересен е случаят с г-н и г-жа Строс (на снимката). Всички увещания да отделят възрастната дама от мъжа й удрят на камък. Тогава се обръщат към г-н Строс с думите, че едва ли някой ще откаже един възрастен джентълмен като него да заеме място в някоя от лодките.

- Няма да тръгна преди другите мъже – отвръща им безапелационно старият джентълмен.

Съпругата му го хваща по-здраво за ръката, усмихва се, а после и двамата сядат на палубни кресла.

Но палмата за най-най-хладнокръвни и всеотдайни хора тази нощ може да принадлежи само на един тим и, вярвам ще се съгласите с мен, че това е неспиращият да свири за хората в ледения студ, напълно забравил за оцеляването си корабен бенд, начело с Уолъс Хартли.

Диферентът се увеличава бързо. Това забавя малко спускането на лодките, но по-голямата част от тях вече са на вода до към 1-1,20 ч. Затруднения се създават около няколко суетни или истерични дами, както и при лодка номер 4, на пътя на която се оказва лотът (уред за измерване на дълбочината – б. м.) и се налага да го къртят. Но докато пътниците от първа и по-голямата част от втора класа имат въобще шанса да гледат какво става на лодъчната палуба, то тези от трета или вече са станали жертва на ледената вода или все още търсят пътя до палубите. Мнозина няма и да го намерят, но и никой няма да се сети за тях. Както по-късно ще отбележат дори и пред смъртта богатите си остават богати, а бедните – бедни. Но има и още едни онеправдани и смели мъже, които до последно стоят на своя пост – механиците в машинното отделение, които без да мислят за себе си отчаяно се борят за да поддържат налягане на парата, за да работят осветлението и помпите.

В радиорубката кореспонденцията с другите параходи продължава трескаво. В 1,45 ч. Филипс призовава „Карпатия” да побърза, защото водата в машинното е чак до котлите. А „Карпатия” прави дори и невъзможното, но най-рано би могла да стигне до потъващия кораб около 4 ч. А тогава вече ще е късно и капитан Смит знае това. Единствен незивестният кораб би могъл да им помогне, но той така и не отвръща на всички сигнали... Около 1,40 ч. на „Титаник” освен диферент към носа се появява и крен (наклон към един от бордовете – б. м.) наляво. Капитан Уайлд виква на всички да се скупчат на десния борд за да се изправи кораба и да не се преобърнат, което е сторено и товаренето в лодките продължава.

Тук-там започват пристъпи на паника сред мъжете. Някои скачат самоволно в лодките, други се опитват да се замаскират с дамски шалове, трети го удрят на молитви. Но най-тежка се оказва душевната борба на корабособственика Дж. Брус Исмей. Изживяващ се от начало като суперкапитан, после като заможен пътник, после като началник на всички екипи по спускането, след разпрата с капитан Лоу Исмей притихва и явно води борба със себе си. При спускането на сгъваема лодка B Брус Исмей се качва в нея и спасява скъпоценния си живот. След пристигането му в Ню Йорк животът му ще се превърне в ад, прозорците на дома му ще бъдат безпощадно изпочупвани и до края на живота си ще бъде презрян като най-жалък страхливец.

Затрогващо е поведението на милионерите на борда. И Астор, и Уайдънър и другите само наблюдават ставащото без ни най-малък опит да се спасят. Върхът на джентълментството е поведението на Бенджамин Гъгенхайм: той дава на една от жените листче от тефтер, в което пише: „Ако нещо ми се случи, кажете на съпругата ми, че съм направил всичко възможно да изпълня своя дълг.” Гъгенхайм и неговият камериер са на палубата във вечерно облекло.

- Ние сме в най-хубавите си дрехи – казва той – и сме готови да потънем като истински джентълмени.

Наблизо стоят фамилиите Строс, Алисън и още едно младо семейство. Лайтолър пита младата г-жа дали иска да замине с лодка, а тя му отговаря весело:

- За нищо на света! Ние започнахме заедно и ако се наложи, ще свършим заедно!

В 2,05 и последната лодка се отделя от борда. На кораба остават повече от 2300 души... Сред тях са капитаните Смит, Уайлд, Мърдок, Лайтолър и Муди, стотици членове на екипажа, някои от които момчета на 15-16 години, стотици пътници, сред които Астор, Гъгенхайм, Уайдънър и др., десетки огняри, Филипс, Брайд, Ендрюс и естествено свирещият бенд на Хартли. За всички тях отеква и последната заповед на капитан Смит и на всеки капитан: „Всеки за себе си”. Има ли още какво да се прави на все по-нестабилния „Титаник”, на който много предмети вече не могат да стоят изправени? Оказва се, че да.

Лайтолър и още няколко мъже се опитват с мъка да освободят една от двете сгъваеми лодки, разположени върху офицерските кабини. Трудът им е жесток – при наклон на кораба, пръски ледена вода и температура под нулата. Все пак някак си успяват да откачат сгъваема лодка C, но тя пада на вода с дъното нагоре. Кърмата на „Титаник” все повече се издига нагоре, а предницата вече е изцяло залята от вода. В радиорубката Филипс се мъчи да продължи работа. Часът вече е 2,10. В този момент в рубката влиза огняр, който прави опит да отмъкне спасителната жилетка на Филипс пред погледа на Брайд. Последва боричкане между тримата, докато огнярът се свлича безжизнен на земята. В следващият момент двамата радисти чуват идването на водата и тръгват навън.

В 2,15 ч. капелмайсторът Хартли вдига лъка на цигулката си. Регтаймът секва и бендът засвирва един от химните на англиканската църква – химнът „Есен” (според някои източници не "Есен", а "По-близо до теб Господи"). Гледката за плаващите в лодките е страшна и величествена. Корабът все повече потъва, от него падат хора и предмети, звучат църковен химн и викове, а огромна тълпа скача във водата или пълзи с мъка към издигащата се кърма.

Лайтолър решава, че няма какво повече да помогне и скача в ледената вода. Там обаче го засмуква водата, изливаща се във вентилационните шахти и го приковава към мрежата на една въздушна шахта. Гореща вълна, породена от взрив вследствие на среща на горещ котел в машинното с ледената вода го изхвърля пак на повърхността близо до сгъваема лодка С. Брайд успява да се улови за същата лодка. С увеличаването на наклона се срутва предният комин и смазва десетки плуващи във водата, сред които е и Джон Астор, като отхвърля лодка С далече от борда. Около 2,17 ч. изгасва осветлението на кораба. С грохот котлите и други тежки предмети се откъртват от местата си. Кърмата бързо се изправя нагоре, после за момент се връща към водата (изследванията на останките показват, че корабът се е разломил още при потъването) и пак се изправя нагоре докато стига положение перпендикулярно на водната повърхност, след което започва бавно да потъва. В лодките надават викове или затварят очите си. Години след това оцелелите споделят, че такава гледка не се забравя. Постепенно кърмата потъва и след нея остава само леко вълнение.

- Потъна! – чуват се няколко гласа в лодките.

- Часът е 2,20 – казва третият помощник-капитан Питмън.

Денят е 15. 4. 1912 г. рано сутринта...

Повърхността на океана отново става гладка, но изпълнена с множество предмети: каси, столове, дъски и други. Около мястото, където преди минути е потънал „непотопимият” плуват или пляскат във водата стотици отчаяни хора. Част от тях опитват да плуват към лодките, друга част яростно се вкопчват в нещо, било то в предмет или в друг отчаян корабокрушенец. Навсякъде се чуват неистови писъци и викове за помощ. Онези, за които някой се е хванал в отчаянието си, започват да се дърпат или да раздават удари за да се откопчат от хватката на давещия се.Температурата на океана е убийствена – 28 градуса по Фаренхайт (-2 градуса по Целзий) и спасителните жилетки не помагат, а дори само затрудняват плуването.

Близо до опитващите да се спасят се оказват сгъваеми лодки А и С. Лодка А е полупотънала, а лодка С е обърната с дъното нагоре. В и върху двете лодки вече са се покачили хора. Започва противоборство между онези, които вече са в или върху лодките и новодошлите, които искат да се спасят, покачвайки се по бордовете им. Налага се новодошлите да бъдат прогонвани дори с удари с весла, никой не им помага и откровено ги съветват да се отдалечат за да не потопят някоя от лодките:

- Дръж се за това, което имаш, приятелю. Само още един човек и всички ще потънем.
- ОК, момчета, не се нервирайте! – отговаря сякаш в безобидна сценка един плуващ –Пожелавам ви успех! Господ да ви благослови!

Друг странен плувец дори ги ободрява:

- Браво! Така, момчета! – и отплува в нощта.

Гребецът, който все пак подава весло на непознатия до края на живота си мислел, че това е бил капитан Смит.

Докато на лодка С се носят в нощта един от лежащите върху нея моряци запитва:

- Не мислите ли, е е добре да се помолим?

Всички се съгласяват и започват дружно да повтарят „Отче наш”. Казват, че рядко някой е влагал по-голямо чувство в молитвата си от корабокрушенците върху обърнатата лодка С през онази нощ, докато наблизо се носят вопли на стотици давещи се.

Малко по-надалеч петият помощник-капитан Лоу, водещ лодка № 14 решава да се притече на помощ на давещите се. Той събира опитни гребци от свързаните под негова команда лодки с номера 10, 12, 4 и 14 и с последната тръгва обратно. Бедата е, че докато се преместят децата и жените в другите лодки е загубено ценно време и Лоу успява да се върне на 41’46’’ с. ш. и 50’14’’ з. д. чак в 3 ч. Затова и успяват да спасят само 4-ма, от които на борда умира един.

Не така постъпва третият помощник-капитан Питман. След потъването той дава команда неговата лодка № 5 да се върне. Егоизмът на 40-те пътника (от 65 души капацитет) – главно жени надделява и те вкупом протестират срещу командата. Накрая Питмън отменя заповедта си и лодката му не се връща. Така се случва и в лодка № 2, в която явно обзетият от демократизъм Боксхол пита дамите дали да се върнат, а те човеколюбиво му отговарят с „не”. Така двама от оцелелите 4-ма капитани дават чудесен пример за човещина, но и дамите дават нагледан пример за дълбоки чувства към съпрузите си, дори когато (както в лодка № 2) са едва 40 % от капацитета на лодката.

Обратното се случва в лодка № 6. Там дамите (общо 28) вкупом молят рулевия да обърне назад, но той не откликва. В лодка № 1 се уплашват да не ги обърнат и така 12 души в 40-местната лодка предпочитат да не гледат назад. Тъжният извод е, че от над 1500останали на борда и във водата при потъването лодките спасяват само 13 души...

В лодка С обаче борбата за оцеляване продължава. Наред с пасажери, огняри, други членове на екипажа, тя приютява върху себе си радистите Филипс и Брайд и най-висшият по ранг капитан – Лайтолър. Въздухът под обърнатата лодка намалява и дори леко движение може да я обърне. В един момент, разбрал за присъствието на Лайтолър моряк виква:

- Всички ще се подчиняваме на заповедите на офицера!

Офицерът бързо разпорежда на тридесетината корабокрушенци да се изправят, нарежда ги в две колони с лице към носа и започва да им нарежда докато лодката се накланя (според някои източници това става след пристигането на „Карпатия”):

- Наведи се надясно... изправи се... наведи се наляво!

За мокрите и премръзнали мъже от лодката това е огромно изпитание. Някои не успяват да преживеят студа и напрежението през нощта. Сред тях е и радистът Филипс, който през нощта загубва съзнание, пада зад борда и потъва. Според някои източници името му дава марката на една от водещите компании за техника и в днешно време.

От намиращите се на борда радисти Лайтолър разбира кои кораби идват на помощ. Научава и за предупрежденията за лед, за които вече е твърде късно. На другите лодки положението е по-добро: някои от тях се привързват и гребат заедно. На някои от лодките започват да гребат и жените. Постепенно виковете за помощ стават съвсем изолирани, а накрая спират. Тишината се разкъсва само от шум на весла, откъснечни разговори и понякога скандали в някои от лодките.

Макар и изстискали всичко от себе си моряците от „Карпатия”, водени от капитан Рострън не успяват да стигнат навреме до подадените им координати. Корабът се преобразява не само заради своята навероятна скорост, а и заради суматохата на борда: подготвени са лодките за спускане, носят се одеала, събират се медикаменти, приготвя се масло в случай на вълнение, брезентови торби за вдигане на децата и електрически лустри по борда. Цари суматоха. Пътниците се опасяват, че на кораба му има нещо, а никой не вярва на историята за „Титаник”. Малко след 2 ч. радистът Котъм вече не чува огромния лайнер, но на малката „Карпатия” вярват, че могат да успеят.

- Всеки на своят пост за изпълнение на дълга си като истински англичанин. Ако обстановката поиска, ние ще добавим още една славна страница към британската история – говори главният стюард.

В 2, 40 ч. Рострън вижда зелена светлина пред носа.

- Това е бордовата му светлина – крещи той, - значи е още на вода!

Уви, не се оказва вярно, а корабът започва да навлиза в леденото поле. Малко след 3 ч. започват да изстрелват ракети, към 3, 35 вече са много близо до мястото на „Титаник”, а в 4 ч. спират машините, защото са пристигнали. Но от „Титаник” нито следа. Изведнъж пред носа на „Карпатия” започват да се виждат зелени огньове и да се очертават спасителните лодки. С няколко маневри корабът се доближава до първата лодка - № 2. Жена от лодката извиква, че „Титаник” е потънал, а първата, качила се на борда на „Карпатия” го казва на екипажа му. Когато водачът на лодката – Боксхол се качва на кораба му, капитан Рострън го запитва:

- „Титаник” потъна, нали?

- Да – отговаря Боксхол – потъна около 2, 30 ч.

На 4 мили от спасителния кораб едвам държаща се на вода плава лодка С. Спасилите се върху нея отчаяно викат и махат за да ги чуят, но никой не им обръща внимание. Тогава Лайтолър изважда офицерката си свирка и надава остро изсвирване. Офицерският сигнал е чут и лодки с номера 12 и 4 тръгват към тях. Много внимателно корабокрушенците от лодка С успяват да се прехвърлят на двете лодки, като последен в 6, 30 ч. на лодка № 12 се прехвърля Лайтолър с един труп на ръце и поема ръководството. Междувременно завръщащият се от спасителната си акция Лоу успява да стигне до сгъваема лодка А и да спаси останалите в нея живи.

Една по една лодките стигат до борда на „Карпатия” и корабокрушенците се качват на борда. В 6, 30 ч. се качва и самият Дж. Брус Исмей, който в несвяст заговорва:

- Аз съм Исмей... аз съм Исмей.

Завеждат го в една кабина и там той остава до края на пътуването, без да приема храна и натъпкан с опиати. На борда започват да се разиграват покъртителни сцени: хора търсят роднините си, в повечето случаи безуспешно. Някои изпадат в истерия и започват да викат. Пътниците и екипажът на „Карпатия” правят каквото е по силите им за да създадат порядък и да успокоят поне малко хората.

Едва в 8, 30 ч. сутринта последната лодка - № 12 с командващ Лайтолър и 75 души на борда полупотънала достига „Карпатия”. След като всичките й пътници, включително трупът са евакуирани, на борда се качва и последният оцелял от „Титаник” – капитан Лайтолър. До него се опитват да свестят припадналия радист Харолд Брайд.

Оцелелите от „Титаник” все пак стигат в Ню Йорк, макар и на „Карпатия”. Капитан Рострън, чийто кораб пътува към бреговете на Италия, решава да обърне назад към изходната си точка – Ню Йорк. Появява се и предложението корабът-близнак на „Титаник” „Олимпик” да вземе пътниците дотам. Поради страх от ново прикачване и психоза при вида на еднотипния кораб Рострън не се съгласява и тръгва към Америка. Качва няколко от лодките на „Титаник” на борда си и отплява.

Наблизо до него вече се намира и друг кораб – „Калифорниан”. Всъщност на сутринта капитан Лорд кара радиста си да провери какво се случва и тогава с почуда на кораба научават за събитията, които са се разиграли почти под носа им. (Както вече писах споровете къде точно е бил „Калифорниън” и дали все пак са виждали в далечината „Титаник” без да подозират драмата му продължава). Лорд обещава да претърси мястото отново. На „Карпатия” се отслужва молебен, после обикалят за последен път мястото на потъването и тръгват на път.

В Ню Йорк объркването вече е налице. Първо „Асошиейтед прес” разпространява новината, че „Титаник” е подал сигнал за бедствие. Пресата започва да гадае какво всъщност се е случило. „Таймс” залага на потъване. В 8 ч. сградата на „Уайт стар лайн” е обсадена от журналисти. Оттам ги уверяват, че място за притеснения няма, като търсят контакт с потъналия кораб. Започва да се тълпи множество. В пресата излизат и глупави заглавия като това в „Ивнинг сън”: „След сблъскването на „Титаник” всички са спасени! " Според нескопосаните журналисти дори и „Титаник” бил влачен на буксир, а вероятно и Леонардо ди Каприо плува някъде отзад...

Истината обаче е страшна и бавно си пробива път, за да триумфира окончателно надвечер на 15. 4. 1912 г. В 19 ч. в „Уайт стар лайн” капитулират пред журналистите: „Титаник” е потънал. Останалата суматоха ясно се долавя и от хаотичните признания: 20 ч.: Пропуснахме да съобщим, че целяит екипаж е спасен”, 20, 15 ч.: „Вероятно е да има някои загинали.”, 20, 45 ч.: „Имаме сериозни опасения за големи загуби.”, към 21 ч.: „Има ужасно много загинали...”

А каква се оказва картината от трагедията? От всичко 2205 души на борда на „Титаник”, загиват 1502, между които 1346 мъже, 103 жени и 53 деца. Спасените са едва 703-ма, сред които 315 мъже, 336 жени и 52 деца. Все още се срещат и други цифри в източниците, но те са непрецизни. Сред онези, за които пиша не се спасяват капитан Смит (открит с дете на ръце), капитан Уайлд, капитан Мърдок (за когото се твърди, че се бил прострелял), капитан Муди, Томас Ендрюс, Джон Джейкъб Астор, Бенджамин Гъгенхайм, фамилия Строс, Джон Тайлър, Чарлз Хейс, майор Арчибалд Бът, Джордж Уайдънър, Артър Райърсън, Джон Филипс и свирилият почти до края бенд начело с Уолъс Хартли. Сред оцелелите са: Лайтолът, Питман, Боксхол, Лоу, Брайд, Исмей и човекът с печалното откритие Фредерик Флийт. Това не е най-смъртноносното корабокрушение по море, но се оказва едно от най-горчивите и безспорно най-разтърсилото света.

Пресата и различни отговорни фактори очакват информация от „Карпатия”, но такава, уви, не стига. Рострън забранява каквито и да е съобщения на радистите (междувременно към Котъм се е присъединил на помощ и Брайд). В четвъртък вечер на чакането идва край: над 40 000 души наблюдават пристигането на „Карпатия” в Ню Йорк. Корабът стига недостигнатия от „Титаник” кей 59 и започва разтоварването на лодките. Скоро започват да слизат и пътниците. Казват, че пътниците от „Титаник” са хората, които са влезли в САЩ най-леко от всички през последните 100 г., без формалности и размотавания. Истината за това кои са загинали излиза наяве, но не става така с историята на потъването и причината за него. В пресата се тиражират изявления на пътници, които или са много далеч от истината или съдържат изключителни глупости, които няма нужда да цитирам. Само ще скицирам: там се говори за застреляни пътници, човек, изкарал часове върху айсберга и дори пиратство... За изясняване на всичко се провеждат от свете страни на океана

[lang]два съдебни процеса.[/lang]

Първият от тях се състои в САЩ. Причината щатите да се нагърбят с процес, който касае един английски плавателен съд е изключителното силното обществено напрежение там след катастрофата. Освен, че загиват стотици бъдещи американци сред жертвите са и уважавани бизнесмени, както и съветник на президента. Затова Сенатът на САЩ натоварва със следствието сенаторът Уилям Смит. Вкратце тактиката на сенатора е да разпъне на кръст капитанския състав и по-точно Лайтолър (защото е най-висш по ранг). Пред Лайтолър застава предизвикателството да защити кариерата си, но и загиналите свои началници Смит, Уайлд, Мърдок, не особено приятният му Исмей, а и цялата „Уайт стар лайн”. Сенатор Смит иска да знае защо не е намалена скоростта, защо не са съобщени заплахите за лед на мостика, защо не са пълнени лодките изцяло и какво ли още не. Започва „схватка” между Лайтолър и Смит, която последният се опитва да притисне Лайтолър и да се докопа да доказателкства за вина на Исмей и капитанския състав. Капитанът се защитава неочаквано умело и Смит не успява да излезе на глава с него дори по въпроси, където би трябвало да има превес, например по този за липсата на биноклите. Трагедията на Смит е и в това, че той наистина няма познания по корабно дело и определено на моменти изпада в комични и глупави ситуации: след изясняването на Лайтолър, че коминът е паднал във водата Смит пита: „Пострада ли някой?”, после задава глупав въпрос от какво се състоят айсбергите, а в миг на „проблясък” пита дали не е възможно някои от пътниците да са потърсили убежище във водонепроницаемите отсеци на „Титаник”

- Не съм в състояние да кажа, сър – отговаря тактично офицерът.

- Все пак има ли някаква вероятност?

- Не, никаква.

След този епизод прозвището на Смит става „Водонепроницаемият Смит”. Но най-добрият етюд се разиграва под ръководството на сенатор Флечър. Уважаеият сенатор в желанието си да блесне задава следния многообещаващ въпрос, на който получава и много изчерпателен отговор от Лайтолър:

- Искам да ми пояните, не само от гледна точка на действителните ви познания за непосредствената последица, но също и от гледна точка на вашия опит като навигатор и моряк, каква беше последицата от сблъскването на кораба, като се започне с първото въздействие, непосредственото въздействие; как се отрази това на кораба, ако изобщо се е отразило, какъв беше ефектът тогава и какъв, според Вас, беше ефектът върху кораба в резултат на сблъскването.

- В резултат корабът потъна.

През май властите на САЩ позволяват на разследваните да заминат за Англия. Веднага след пристигането им на родна земя започва и тамошният съдебен процес. Отначало там емват капитан Лорд, който е подложен на унищожителна критика и разпити. След това идва ред на някои пътници, които са възпрепятствали връщането на лодките към мястото на трагедията след потъването. Накрая настъпва моментът да бъде разпитан екипажът и вчастност „най-едрата му риба” Лайтолър. Процесът е организъран точно от онази злополучна Британска търговска дирекция, която има смешни изисквания относно спасителните лодки и конструкцията на параходите и предварително е ясно, че тя ще търси улики навсякъде другаде, само не и в своята работа. Следват драматични дни и поредица от най-обстойни разпити, при които Лайтолър буквално ходи по въже. Особено педантично го разпитват за атмосферните условия, за радиограмите и за липсата на бинокли. Особено деен при разпитите за биноклите на марса е адвокатът на огнярския и моряшкия профсъюз. С решаващата и учудваща помощ на председателстващият заседанията лорд Мърси, Лайтолър успява да се измъкне някак от този тежък момент. Следствието завършва със замазване на причините и вината и се отдава на лоши условия и морска практика... Но съдебната сага не спира и тук. Един дребен земевладелец, чийто син е загинал на „Титаник” отказва да приеме резултатите от следствието и завежда дело за обезщетение срещу „Уайт стар лайн”. Този път компанията губи делото въпреки, че Лайтолър трябва да отговаря на същите въпроси.

[lang]Последиците[/lang]

Потъването на „непотопимия” довежда до революционни промени в света на корабоплаването. Изместват се по на юг презокеанските пътища, създава се Международен ледови патрул със задача да открива и премахва айсбергите, всички кораби се задължават да имат 24-часова радиовахта. SOS окончателно се налага като сигнал за бедствие. Въвеждат се строги изисквания за брой на лодки и други спасителни съоръжения на борда на корабите. Прави се реформа в разделението на пътниците по класи и заключените врато общо взето отпадат. Няма нужда да се споменава, че самите екипажи стават в пъти по-внимателни и вече не допускат нехайства или липса на бинокли например.

А какво става с нашите герои? Дж. Брус Исмей скоро напуска президентският пост в „Уайт стар лайн” и заживява отшелнически. До смъртта си през 1937 г. често е принуден да става обект на нападки и хули. Фредерик Флийт се самоубива през 1965 г. Мнозина го сочат като последната жертва на „Титаник”. Питмън, Боксхол, Лоу и Брайд имат различни пътища, но безспорно най-интересна е съдбата на Лайтолър. Той продължава своята морска кариера, няколко кораба потъват под краката му, но той все оцелява. Накрая, този, когото морето не желае да приеме умира спокойно в леглото си на 78-годишна възраст на 8. 12. 1952 г.

[lang]Отново „Титаник” и епилог[/lang]

Историята не би била пълна ако не се добавят и няколко думи за намирането на кораба. Години наред различни учени безуспешно се опитват да го намерят. Това се удава най-сетне на известният учен Робърд Балард и водената от него експедиция на 1. 9. 1985 г. „Титаник” е открит на дълбочина около 3700 метра, не много далече от мястото, където са последните му известни координати. Останките на кораба са се разпрострели на едно доста голямо разстояние, като само между носа и кърмата то е около 600 метра. Носът е потънал още докато кърмата е била на вода и се е врязал в дъното под остър ъгъл. Кърмата е потъвала почти отвесно, въртейки се в кръг и се е сблъскала с дъното обратно на посоката на носа. Една част от лайнера я няма (около комин № 3) и се предполага, че се е разломила на по-малки парчета, които са много по дъното. Наоколо дъното е осеяно с останки от столове, мебели, машини, съоръжения, има бутилки, посуда и дори детски кукли. Една от потресаващите снимки показваше две обувки. Част от тези предмети бяха извадени и сега се намират в много морски музеи по света. Имаше и дори идеи как да бъде изваден целият кораб – идеите варираха от издигане с балони до люлка от торби пълни с восък. В крайна сметка се създаде негласно споразумение районът около потъналият кораб да се счита за морско гробище и да не се пипа или руши корабът и да не се вадят предмети от него. Въпреки всичко около кораба вече е доста населено. Освен експедиции вече има и доста туристи, които искат да видят с подводница все още съществуващият кораб. Казвам все още, защото корабът след десетилетията на дъното не е в добро състояние: липсват части от него, но по-важното е, че бактерите на дъното на океана вършат неизбежното: унищожават металния му корпус, което бавно, но сигурно означава и неговия физически край. Учени не му предричат още много живот.

Скоро плаващият ковчег на над 1500 души вече няма да го има. Но поуките и спомена за него не бива да изчезват.

Titanic Official Site

четвъртък, 26 август 2010 г.

Добре дошли в официалният сайт на Титаник

Банерчета

Гифчета

Научете повече

ЖИВОТА НА "ТИТАНИК"

четвъртък, 26 август 2010 г.

Добре дошли в официалният сайт на Титаник

Банерчета

Гифчета

Научете повече

ЖИВОТА НА "ТИТАНИК"

четвъртък, 26 август 2010 г.